Днес реших да не ходя в офиса и се почувствах щастлив, като ученик, който се е чупил от часове. Зряло циганско лято. Дните са сини и ясни, щедрите припеци топлят с плътна златиста светлина, а в сенките се е притаил студът, който къта остро лезвие в пазвите си. Нощем мирише на скреж, който пада измежду ледените звезди. Спах до късно и се настаних да чета в градината, докато слънцето още не се е скрило зад едното рамо на Камендел. На фона на небето дърветата в околните дворове са като разкошни миниатюри от средновековен ръкопис – даровете на някой персийски цар, великолепието на Търново, изгарянето на Новгород от татарите, неупалимата къпина и Моисей, Светият Дух се вдига от света София преди падането на Константинопол...

В началото беше тихо и само някакви златисти мушици и пажини се помайваха във въздуха, а самолетите оставявха метеорни следи в небето. Но всъщност градината е пълна с апокрифен живот. Падат леки листа и провлачват бавни сенки из припека. От върхарите на някоя от околните мури се чува гласа на ветрушка. Нещо полюшва гъстите лилави есенни цветя - вероятно рибешки сивият котарак-скитник, когото  на няколко пъти вече виждам сутрин от прозореца на кухнята да стои и да ги гледа, а веднъж дори да души едно, склонило се към земята от роса. После чух шумолене в съседния запуснат двор на вдовицата, който сега се вижда малко повече из зад оределите листа на люляците край оградата - вероятно някоя от махленските катерици с общо име "Мирза" или един потаен таралеж, който от време на време се мярва нощем в околностите и се скрива към необитаемата къща на някакъв гръцки богаташ през един двор. Две сойки крояха нещо - крият се в околните дървета от двете ми страни, все едно правят засада, и ме гледат; прокрякват и си сменят местата, пак ме гледат. После разбрах каква е работата - до мен край стената са наредени да дозряват късни круши, които вече са прекалено тежки, за да остават на дървото и падат като топузи, но са още прекалено твърди, за да ги ядеш. Явно са станали достатъчно сладки или пък алтернативните храни са свършили. Ходих вътре да си сипя кафе и като се върнах саварих сойките да разтерзават една от крушите. После пак се настаниха - едната на дюлата, другата в ореха на съседа и зачакаха да се разкарам.

Слънцето бързо падна зад Витоша, която изведнъж стана по-едра: тъмна и рунтава като бура мечка. Изведнъж на врата й (къде Голи връх), като белег се видя разкъсана преспа бял сняг, а студът почна да глозга пръстите ми. Всички кучета в махалата се разлаяха.

По стените на старата църква в Драгалевския манастир има множество графити, от различни времена, на различни езици  - старобългарски, гръцки, латински, на арабица. Запомнил съм (приблизително) един от тях, съвсем прост, на латински, гласи, че фра Анджело беше тук в 1668 година. Не знам защо изведнъж се сетих за него и си представих, че и онзи ден е бил такъв - дали заради цветовете на стенописите, върху които са издраскани графитите или заради мириса на дим от изгарящите борови дърва в нечия печка. Застудяло е и фра Анджело е побързал по пътя си. 

Настъпването на сезона, който Радичков нарича предзимие, се познава по това, че нещата някак изтъняват и придобиват някакви епични средновековни отгласи и втори смисли. Скоро в сънищата ни ще дойде Хадес и ще ни даде няколко нарови зърна.

* 

Прилагам една лоша снимка на това как слънцето залязва зад Витоша. Виждат се комините на предполагаемия гръцки магнат (никога не съм го виждал)
* * *

J. S. Bach: Christ lag in Todes Banden (BWV 4)