Някъде из писанията си блаженият Августин се пита как присъства в ума му нар, който той още не е виждал. Абелар пък (клетият) пише за това, какво остава у нас след като една роза изчезне и се превърне на прах. Хрумва ми, че и двете неща са писани през зимата. 

Понякога те поразява колко хубост има в нечие лицe. Хвърляш му бегъл поглед, а от там те гледа цялата хубост на света. Може да бъде непознат, вавилонянин или мавър, за чието лице погледът ти се лепи като за магнит сред хилядите по стъгдите, или мигновен проблясък в най-познати и любими черти – от бъдеще, което може би ще споделите, или само спомен дори, който изведнъж те застига из лабиринтите на паметта - съблекло от отминал миг, ветреещо се по вледенените плетища край пътя на времето. Забелязал съм, че подобни срещи лице в лице особено зачестяват щом наближи Февруари. Дали защото от висините почва да се лее все повече светлина, а жадната земя лежи под нея все така гола, безвидна и пуста, но вече непразна и миришеща добре на живот - не зная.

Когато говорят за нечия хубост, хората я свеждат до някакви части и парчета - малко като в месарница или анатомичен театър: "Имаш хубави очи", "горната ти устна е секси", “профилът ти е толкова изящен”...Причината навярно е в това, че всъщност не я виждаме добре и постоянно се мъчим да я фокусираме, уловим, определим – като през огледало. И това явно не ни се отдава никак, щом за всички неизброими видове хубост имаме една дума. 

Но хубостта е отвъд тези отломки, тя е нещо като завет, принцип някакъв, основна мелодия, прост ритъм дори, който се повтаря в различните извивки на тялото, в полусъзнати движения, които се опитват да добавят трето измерение към думите, в недоловимите промени на мириса ти, които настъпват в пълнолунна нощ, в гласа ти когато сам се чуваш да глаголиш истина, в лицето ти, когато те сполети сън на яве, в мълчанието на очите ти, погълнати от някакви мисли, като ветрове, които няма как да са се родили в твоята глава, но те запращат надалеч с огромна сила. Принцип, който присъства във всичко което си, но е по-голям от всичко, което познаваш. В неща, толкова различни едно от друго, като калиграфията на ръцете ти, в рубриката на устните, в диалектичните миниатюри на параболата и хиперболата, с които клепачите държат очите ти в робство (и те не знаят дали пътят към истината е в посока на отварянето до сълзи или затварянето към сън) в странното зимно желание да връхлетиш някой невинен непознат и да му заразказваш стари притчи за рози и нарове. Защото, по някакъв начин, този ритъм, тази мелодия, е самата сърцевина на това, което си. Твоята субстанция, естеството ти, истината за теб. И според това доколко си себе си, расте или гасне неговата яркост у теб.

Тази мелодия зрее в теб като в градина. Ти можеш да я отглеждаш, да я прекопаваш и плевиш, да я виеш и поливаш, да спастряш грижовно събраното с пот и с пот да го приумножаваш чрез щедро пръскане без остатък в градините на чужди сърца, да стъпчеш плодовете й в линове и да влееш сока й да отлежава в теб като в нови мeхове - отглас на отминало лято, който ще богатее на аромати и цвят с всяко връщане на август, да я улавяш с внимание като искрици розово масло, плуващи на повърхността на казана на дните в розоварната на времето. И в мигновенията когато я чуеш, разбираш, че тя не се ограничава в теб, а се разлива и продължава да се повтаря като във фуга навсякъде из твоя живот и далеч отвъд него. Защото, когато се срещаш с хубостта и истината, дори и да не го знаеш, ти живееш чрез розите и наровете на Абелар и Августин, и техните думи оплождат твоите очи и те стават непразни като земята през февруари. 

Има и хора, които погребват своите основни мелодии, заравят талантите си. Като участници в тъжни погребални процесии, в невидим синджир роби. Поглеждаш ги и знаеш, че лицата им са в плен в усойни и мрачни юдоли, усещаш вкуса им като вода от източник, отровен от падането на горчива звезда. Виждаш върху тези лица да лежи печата на не-живота, да пада болезнена сянка. Понякога ставаш свидетел как тази сянка се отдръпва за миг-два и често изпод нея се показва проблясък на нещо от хубостта, което това лице е може да отхрани. Друг път, там остава само някакво детско лице, неуместно и гнусящо като запъртък, или просто няма нищо: мерзост на запустението. 

Ето, че когато искам да разкажа за приливите на хубост, които виждаш по лицата с безтелесните и нетрепващи очи на ума в миговете на светоявление, когато сърцето истиннодвижно прошества към единящата простота на това да си себе си, осиян от принадлежността към йерархията на ангелите, която прави самият свят да е едно, просто и неизразимо благо, аз трябва да измислям тромави земеделски метафори или да ашладисвам думите, с които някой си инок Исай от Сяр е превел на старобългарски словесата, сплетени като стара асма от един неизвестен ориенталец – сириец или грък, за когото е съмнително някога да е бил член на Атинския ареопаг и дали изобщо се е наричал Дионисий, словеса, които само Бог знае от къде е заемал сам той. Макар и да става дума за нещо просто, което щом го видиш, разбираш, че почва от теб и обхваща всичко, все път когато опиташ да говориш за хубостта е като да се научиш да виждаш в нова част от спектъра на светлината, за да откриеш в нея нови части от себе си. Като да разпознаеш нара, за който говори Августин, преди да е узрял и преди очите ти да са го видели в светлината на лято, което може и да не дочакаш или да направиш така, че след векове и множество преписи и преводи някой да докосне роза, от която, след една невъзможна любов, е останало само името. 

Странно нещо са хората: имаме повече думи за частите на автомобила, отколкото за движенията на самодвижната душа, повече имена за положенията във хокея или футбола, отколкото за различните видове любов, а за всички лета от живота си имаме една само, единствена дума – “лято”. 
   Лета, в които още няма думи, защото съществува само хлябът на мириса на майчиното тяло и виното на топлата му влага и лета, в които тревите израстват високо над главата ти и дъхът на цветята дамгосва кожата ти като ръка, която пише по стената; 
  лета, в които тичаш с дробове и скачаш със сърце, а слънцето крещи името ти на недостижимия хоризонт и лета, в които очите ти съзряват като зърно и отлитат по вятъра като макови лиса; лета, в които жегата пълни чреслата ти със сладост и нега и лета, и в които думите капят в устата ти като звезди от небето, пеят като щурци в синорите на мисълта ти, сладки на езика ти и горчиви кога ги преглътнеш;
  лета в които добиваш своя земя и пускаш корен в нея, и, като щедър пеликан, храниш плода на утробата си и лета, в които оставаш в сенките да гледаш игрите на светлината; 
  лета в които гориш като плява по стърнищата и онова последно лято, в което ще наториш тревите по земята на други като пепел, тучна от всички дни на живота ти... . 

И тъй, наричаме с по една-две убоги думици цели невидими царства от света, които остават недостигнати, далеч отвъд границите на хиперболите и параболите на клепачите ни. Зазидана в бедния ни език остава безбрежна градина с рози, още ненамерили името си в сърцето на някой чувствителен персиец, който знае да гледа със затворени очи и да спи с немигащ зрак. Рози, за които никой още не може да знае как миришат, не ги различава от шипката и изобщо не подозира цветовете им. Защото любовта винаги е различна, както и всяко едно лято.  

Имам приятел, който някак, гледайки един пролетен дъжд над високите потони на липите в дворчето на Университета, каза, че според него облаците си стоели на едно и също място, а земята се местела под тях. Негоден просто се почудих на приумицата му. Сега поглеждам този спомен, който ме застигна като из отникъде и виждам в лицето на приятеля си много хубост. Дъжд от красота. Едва сега разбирам, че лицата на облаците си остават същите, неизменни като благороден нефрит, а земята и ние с нея метаморфозираме като онзи летлив материал, от който са направени сънищата. И кой всъщност може да знае дали любовите на един и същи човек са различни, или хората са глина от, която любовите правят странни същества, дават им сърце, сушат ги на слънце, а кога привършат играта си, трошат ги о камъните по брега на реката на живота, пръскат чирепите им и продължават по пътя си между световете. И, ако след хиляди години, някой намери един такъв чиреп край реката, ще разчете върху него написано с клинопис: “о, Енкиду, стани, нека те отведа...”. Кой знае дали ние сме обитателите на планетата или истинските синове божии, съществата, които идват от кедровата градина и наследяват света, не са всъщност летата, за които ние сме дребни фибри, наедно с птиците, пеещи песни в небето, дърветата, планктона и китовете, пеещи песни в морето. Само клетки, които летата наследяват едно от друго и съграждат в три дни от тях прекрасните храмове на си огромните си тела - колкото цяло полукълбо от планетата. 

Тъй и аз погледнах еднаж лицето ти и в мен, в някаква невидима градина, в цвета на една немееща наситено-жълта роза изведнъж се появиха карминени отсенки. Розата, която в твоите очи, които са различно сини всеки път, щом ме погледнат, вероятно е давещо пурпурна с начеващи охрови обертонове. Защото тя расте в очите на гледащия. На всеки, който има очи да гледа този свят, в който, за да съществува една роза, някой трябва да я види. Нито с отворени, нито със затворени, но със сърце.  

И кой знае дали всъщност не съм дочул спомен за основната мелодия на настъпващото лято? Дали из всички тези февруарски лица, за които говоря, не е пръснато щедро някакво предусещане за лика на новото същество, което се ражда из ден в ден и от сърце на сърце? Дали в този миг, наровото зърно, което съм погълнал в началото на зимата, не е започнало да покълнва в мен, за да върже прекрасното име на обетованото ни от звездите лято.
 
- - -

2006

бих казал, че тези редове идват от високо осъзнано просветлено същество, което чрез думите прави така, че да ни покаже властта си над тишината.
чесно ти казвам - бих предположил че автора е велик суфит или някой ренесансов учител стигнал просветление...
прати ме в медитация. 10х

за хубавите думи, mitchell! Надменяваш ме според мен, но това не е важно. Важното е, че ти е халесало и това мн ме зарадва. Поздрави

samo spodelih useshtaneto koeto se inducira w mene. razbira se ocenkite sa bezpolezni. wmesto towa neka da premestim focusa si wyrhu wytreshniq mir ot kadeto takiwa pisaniq kato towa idwat, spontanno ot tishinata... :o)

прекрасен текст, който ме клъцна да си припомня, колко много са утрата, в които се събуждам някак си вледенено сляп.

си сред малцината, които познавам, които наистина виждат, друже. може би това е част от цената.

отдавна не бях наминавала, а нещо невидимо тайно, но и сякаш с пророчески дарби ми прошепна: иди, иди, красотата ти липсва и това те измъчва,а нея я има и е е там.

благодаря ти, приятелю, колко е хубаво да знам, че си тук и все така омаен

Пользователи форума [url=http://forum.justlady.ru/index.php?showtopic=51]здесь[/url] расскажут о лучших новинках и трендах из мира красоты и моды, помогут выбрать собственный индивидуальный стиль, поделятся секретами молодости и здоровья. justlady.ru – это крупнейший в Рунете женский форум, где ежедневно обсуждаются более 100 000 тем. Наш форум дарит уникальную возможность поделиться своими проблемами и радостями, откровенно поговорить о сокровенном, спросить совета и рассказать о своем опыте, пообщаться со старыми друзьями и приобрести новых.

тут на официальном интернет-блоге [url=http://www.justlady.ru/articles-147366-kak-opredelit-normalnyy-ves-cheloveka]http://www.justlady.ru/[/url] подобран огромный выбор умных статей на тему красоты. у нас на этом интернет-сайте все статьи предоставлены всем желающим.

Добре дошли в този сайт :) Имаме няколко години опит в продажбите на копия на маратонки Nike Air Max, New Balance и други.
 
Гарантиране на отличната ни работа е големият брой на доволните хора, които са направили покупки в нашата група Vkontakte .
В този сезон на хитовия [URL = http://john-shop.ru/ зимата маратонки "Найки" [/ URL] , могат да бъдат закупени на ресурса http://john-shop.ru/ .