Ако искате - малък експеримент. С чувството Ви за цвят и способността за разграничаване между обект и фон.

 

Условие.

Ще ви разкажа две истории. По една за двете очи (от които едното трябва да вижда лошото, а другото хубавото). Но в тези истории има нещо, което няма да ви кажа веднага. Във всяка от тях сред участниците има цигани. За да можете да проверите предположенията, които очите ви правят, ще кажа кои са те чак накрая.

 

Едно.

История, която се случи миналата седмица в Драгалевци на улицата, на която живея. Действащите лица са жена с дете, съсед, нападатели, полицаи. А също: две катерици, които сега спят някъде из градините на зимата и едно бяло куче с изключителна деликатност, което обозрява своята обрасла с жасминови храсти улица из от отвора на колибата си като блага продавачка на билети. Те не се появяват, но ги има.

 

Зима. Ранна вечер. Далеч долу София тлее като втасваща жарава. Ако се вгледаш, ще видиш, изрязани на фона на светлините, мастилено черните празнини на стъпките на нестинарстващата нощ. Витоша няма нужда да се вижда, за да усетиш снежните й обятия. В една от близките къщи семейство гледа телевизия, но жената слиза с детето си в кухнята на приземния етаж да му сготви вечеря. Когато пали лампата, сварва човек с маска, който тъкмо прониква от терасата. Той вади нож и почва да я заплашва и да иска пари. По една случайност, съседът, който живее в съседната къща и вечно пуши на прозореца, вижда, че става нещо нередно, вика полиция и се прехвърля през оградата в двора, за да се притече на помощ. Оказва се, че отвън има съучастник. Кратка борба и гоненица. Полицията пристига бързо. Залавят двамата взломаджии. Щастлив финал: всички задружно пребиват зверски нападателите и ги откарват към несигурното правосъдие.

 

Две.

Действащи лица: младо семейство, племенница на мъжа в семейството, сводници, съдийка, адвокат, полицай и прокурорката по делото (източник на историята). Наред с тях - неголям градец с хубава панорама към Родопите над голямото циганско гето; крантави впрегатни кончета, разкостени каруци, бели като облаци патки, цапащи из локви, които отразяват небеса; неизмазани къщи, в които и самите тухли са малцинство; гласът на Азис.

 

Семейството на Х е бедно, силно религиозно и консервативно. Той има свои деца, но се грижи и за 14 годишната си племенница, която е сираче. Момичето избуява хубаво и една надвечер бива отвлечено, за да бъде заставено да проституира. Х вика полиция и някак успяват да я върнат. Х става обект на постоянен натиск от сводниците. Заплашват го и искат или момичето или немислима за семейството му сума. Питат го дали се сеща за децата си. Той обаче е библейски упорен. Момичето - просто силно. Кулминацията идва с отвличането на Х. Прокурорката, която е виждала доста, не пожелава да разкаже всичко, което са му правили. Това, което казва е, че е бил бит и изнасилен с парче желязна тръба. Парче, останало от някой строеж и запълнено с мрак.

 

Срещу сводниците е заведено дело. Има свидетел - полицай - и прокурорката намира, че доказателствата й са "бетон". Съдийката, обаче, намира, че на полицая не може да се вярва и делото завършва с пълно оправдаване на сводниците. Залата е пълна с техни хора, които са шумни и агресивни. Скандират. Прокурорката е принудена да осигури полицейска охрана на жертвите в съда. В последствие, от стрес, косата на племенницата опадва. Напълно.

 

Имате вече своите предположения, нали?

 

Отговори.

Циганин в първата история е съседът, който вика полицията. Живее в съседната къща, която вече е по-скоро пустееща, отколкото в проточил се строеж. Води се пазач. Обича да пуши на прозореца любимите си “Мелник”, а зад него в стаята вятърът леко мърда множеството плакати с голи жени, накичени по неизмазаната стена. Вечер е просто остро миришеща на тютюн черна празнина на фона на шавливите красавици в мъждиво осветената стая. Дебне да се появи някой на улицата, за да му разказва невероятни истории за пребиваването си в Коми и ако слушателят го почерпи с ракия – космополитно да демонстрира неразбираемия си руски. Повечето от къщите в района са защитени със СОТ. Това са и къщите, за които на душещите из квартала взломаджии е очевидно, че си заслужават да бъдат обрани. За да не активират алармата, крадците са почнали да рискуват и да влизат когато хората са у дома, изчаквайки под прозорците сгода. Просто мастилено-черни празнини, избягващи правоъгълниците ярка светлина на снега.

 

Един човек на когото тази история няма да бъде разказана и оставя празнина в нея е бай Герги. Недочуващ старец, който прави хубава ракия и е винаги готов да те почерпи срещу някой комплимент за цвета й. Ако не пиеш ракия - ще ти даде разсад на индришета с чудни червени цветове. След преждевременната смърт на сина си, изчезна из болниците. Това прави от тази история само парче. Липсващото от нея щях да чуя да се донася по вятъра от градината на бай Герги иззад старата плачеща върба. Щеше да започва със задължителното “Еее, бай Герги, ама а ми Обясни сега, как го докарваш тоа цвят?” и да свършва на “руски”. И всеки път по средата да е различна.

 

Във втората история, циганите са семейството жертви. Освен това, те са и евангелисти. Историята е разказана от скандализираната прокурорка, работила по делото, и ми беше предадена накратко. По време на процеса съдийката, както и адвокатът на сводниците, за който в града се знае, че е гадже на съдийката, са изключително груби със жертвите и често споменават факта, че са цигани. В мотивите на решението си съдйката пише, че жертвите очевидно лъжат, и, следователно, показанията на полицая (които напълно ги потвърждават) също няма как да бъдат верни. Цветовете на тогите: на прокурорката малиново червена, на съдийката – мастилено черна. Само лица и длани. Понякога дланите казват повече.

 

Сапун.

В този разказ присъства и сапун. Зле прикрит. От доста време, оставените на дворната чешма сапуни изчезваха. Драгалевци е обект на всякакви набези, но все пак за изчезването на сапуните нямаше обяснение. Сапунът стоеше високо на стената, скрит в един процеп между камъните, така че и вагабонтстващите кучета-бродяги бяха изключени. После намерих из градината едно парче в неузнаваемо състояние. Беше разтерзано от остър предмет. Постепенно разбрах, че следите са от голям клюн. Някоя от враните, които остават незабележими на фона на голите клони, но ако ги зърнеш, виждаш че гледат смущаващо умно, гладна за мазнината на сапуна, се беше научила да идва и да го краде от цепнатината. Защото сапунът се прави от животинска мазнина.

 

Заключение.

Всеки живее в своите очевидности. Тези произшествия, нито могат да оборят предразсъдъците на очите, нито пък да потвърдят евентуални обратни на тях. Това са просто две истории. Такива неща се случват всеки ден, на всякакви хора, от всякакъв произход и конфигурации и всеки от участниците можеше да е циганин: жертвите, съседите, разказвача, полицаите. Има и множество случаи, в които циганите са злодеи. Единствените роли от тези две истории, в които няма да видите циганин, са тези на съдията и прокурора (имаше едно изключение).

 

Всеки избира какво значение да предаде на тези факти и има своите обяснения за тях. На мен лично, целият този разказ ми хрумна когато видях в един интернет-форум някой за пореден път духовито да говори нещо за "циганите на сатурн", от което историята с момичето, което останало без коса, веднага изникна в съзнанието ми. Не съм я виждал, но съм си изградил представа за нея: сега вече 15-16 годишно момиче, с онази особена мека и изразителна женственост, подранила и сдържана, която често виждаш по лицата в малки населени места, миг преди мастилено-черните очи да погледнат надолу. И с напълно гола глава.

 

Предполагам, че това, което се опитвам да покажа е, че обобщенията и очевидностите скриват много и много различни хора, на които се случват всякакви истории, те правят най-различни неща или просто пушат на прозореца и чакат. И повечето от тези хора с техните истории си остават мастилени отсъствия или най-много парчета за околните. И затова, когато с такава лекота плуваме между светлина и тъмнина, когато без да се замисляме определяме, кое са нещата и кое - техния фон, а после волно ги слагаме под удобни общи знаменатели и атакуваме с тях света, понякога е хубаво да си спомняме, че не се знае чии коси капят в момента.

*

2005 г.

Преди около 7-8 години гледах един нищо и никакъв филм, Savior, с Настася Кински и Денис Куейд. Гледал съм истории в пъти по-брутални и отблъскващи, но този филм ме порази и разстрои, не заради жестокостта и без-образността на част от героите в него, а защото чак тогава се простих с неизречената убеденост, че всепоглъщащото зло е понятие на историята, за което научаваме от филмите и кнгите. Болезнено, почти физически, осъзнах, че то е тук, сега и е ужасно близо. И не е изключено да дойде деня, в който и аз да бъда герой в такава история. Малко не на място може да ти се сторят тези ми бъртвежи, но последните дни следя едни "дискусии" на млади и хедонистични малтусианци, които преди време биха ме развеселили, но днес ме угнетяват. И което по-лошо - на моменти - ожесточават
--
Не че има значение, но аз разпознах героите още преди "Отговорите" :)
Не че също има значение, но се сещам за един доста виден прокурор от цигански произход.

И последно - сега си дадох сметка защо така и не харесах особено Борхес, въпреки хубавия стил на неговите кратки истории на злото :)

злото и доброто изглеждат като някакви абстрактни високоумни категории и едва с времето си даваш сметка, че става дума за ежедневни неща. като очукани тенекии от сирене край пътя или прашни топчести врабци по жиците. И -най-странното- изглежда никога ги няма в чист вид - или поне аз не съм ги виждал в чист вид.