Пътят се провираше из бозави ридове, напръскани с хвойнови храсталаци. На  хоризонта ясното небе беше препречено от бляскавия Алиботуш, който обемаше цялата околност в прегръдките на стръмните си гърди. Вятър, който не достигаше тук долу, бръснеше облак проблясващ сняг от острите ръбове на Гоцев връх. От там навярно се виждаше Бялото море.

 

Точно до табелата за началото на резерват „Алиботуш” няколко мъже с резачка бяха натрупали няколко купа хвойна и се готвеха да ги товарят на колите си. Първата ни мисъл беше, че ще ги продават на производители на джин. Но нещо в колите и мъжете не се връзваше. Докато се чудехме за какво друго можеше да им служи хвойната, отминахме още няколко групи. Изглеждаше като някаква кампания, за която не можахме да измислим друго обяснение, освен джина, макар че хората изобщо не изглеждаха като берачи - вместо обичайните бедни на вид семейства с различни товарни возила, това бяха групи мъже с леки автомобили и в приповдигнато настроение.

 

Скоро оставихме колата и поехме нагоре по Алиботуш. Денят беше ведър и толкова топъл, че макар да газехме висок сняг, бяхме по къс ръкав. Колкото по-навътре навлизахме, толкова по-високо се издигаше белият Гоцев връх. Следвахме коларски път, по който в топящия се сняг срещахме множество разтекли се следи от дивеч. Планината изглеждаше девствена и единственото, което смущаваше това впечатление, бяха честите отеквания на далечни гърмежи из лабиринта от долинки и хълмове зад нас. През останалото време отвсякъде се чуваха потоци и капчуци.

 

Коларското пътче изведе до едноетажна постройка, която ограждаше квадратен двор с пилон за знаме в средата. На едно парче мрамор пишеше „Границата на НРБ - свещена и неприкосновена” и беше отбелязано името на сержант, който през 50тте загинал „в бой с врага”. Освен това, ако не се брояха паната с изображения на средновековен воин и хайдутин – и двамата с изразени татарски черти – заставата беше напълно изоставена. Малка нова табелка над входа гласеше „Хижа Славянка”.

 

Когато надвечер слязохме в село Парил да търсим квартира, научихме, че цялата околност се готви да празнува Сирни заговезни и хвойната се събирала за нуждите на древния ритуал, а гърмежите са подгряване за вечерта. В Парил нямаше да правят сирница - бяха останали само 8 старци, едно старо, разкикерено и благо планинско куче Медко (от Ахмед) и кон, който не видяхме, но пръхтеше някъде иззад варосаната църква и дебелите каменни дувари. По тази причина ни упътиха да идем в съседното село, за да видим как се отбелязва празникът.

*

 

В съседното село щеше да има цели три сирници. Разучихме коя ще е най-голяма и се закатерихме по стръмния склон между къщите. Дадох си сметка, че се е стъмнило напълно, когато стигнахме до голяма тъмна сграда, след която нямаше повече къщи и нагоре по хълма пробляскваше неголям огън.  

 

Все още нямаше много хора. Малко над огъня имаше прът със слаба крушка, под която имаше маса със запаси ракия и уредба, от която се чуваше сръбско. Край огъня имаше няколко жени, които си говореха тихо и се поздравяваха с новодошлите по стръмното. Открояваше се гласът на малко момиче, което сериозно споделяше всякакви наблюдения и инструкции („мамо, наежи се поне деветнайсе пъти вече, ела по-близо до огъня”). Самата сирница беше до тях. Стройна, висока поне четири метра, купчина хвойна,  която поглъщаше всякаква светлина в гъстото си сплетение от бодлички. В средата й стърчеше одялано стебло от някакво дърво, което беше укрепено с три дълги тела, опънати към склона и един гол орех наблизо. Орехът беше голям, но сирницата извисяваше своя бой от шуплест мрак над него.   

 

Седнахме до нея с гръб към огъня и се загледахме по склона под нас. Селото светулкаше в шепите на дълбока котловина, лаеше екливо, провикваше се с гласовете на пияниците и жените си, журчеше приспивно и хладно с предпролетната си река. На баирите от другата страна на котловината проблясваха още два огъня. Над чорлавите си гори Алиботуш беше само наситено синьо сияние в ясното небе, дето зимните звезди наедряваха. На стръмнината под нас голямата сграда се усещаше като черна квадратна ущърбност в живия и преливащ в някакви недоловими за окото оттенъци мрак.

 

Край огъня се появи млад мъж в дълга шуба, нарамил бяло черчеве и започна да опитва да го разкости. Черчевето се оказа масивно и след малко той го хвърли цялото в пламъците с думите „не е за мен това”. Заговори го млада жена с ушанка, до която стоеше сериозното момиченце и я гледаше в устата. Беше шумна, опитваше да маха с ръце като с лопати. Питаше го къде бил „оная вечер да ме вдигаш да танцуваме и да не се напивам така.”  Скоро вече разказваше как се събудила и мислела, че е изпила три уискита, но към обяд се сетила, че „имаше и някви бири”, а след това и че преди трите уискита повръщала. Обадила се на някой си, който си спомнял за шест уискита, преди да се появи „некъф” и да почне да я черпи. Тя нямала такъв спомен. Изгубих броя на уискитата, а и от ниското до мен се изкачи мъж със стол и започна да го троши.

 

До нас клекна рошав човек на средна възраст, който се поинтересува от къде сме. След което ни каза имената на трите махали на селото, обясни как всяка си правела своя сирница, въпреки че той опитвал да ги убеди да правят обща. Но те държали на конкуренцията. Нашата сирница била най-голяма. Трябвало да я намаляват три пъти, преди да успеят да я вдигнат. Щели да гледат да я запалят последна, за да се види, че е най-голямата. Освен това ще се съревновават и кой ще гърми най-много. Хората си държели на обичаите по тези места. Специално си идвали по празници от Гоце Делчев. Правели и кукери. Иначе в селото за постоянно живеели около 80 старци. До скоро имало и няколко млади семейства с деца, които някакси се крепяли тук, но закрили училището и те се изселили. Чух, че сръбското е сменено от Ъпсурт: „Урок по история”.

 

По склона откъм тъмнеещата сграда се появи още един мъж. И той носеше стол. Сериозното момиченце го приветства с „Браво!”. Вече се бяха събрали доста хора. На отсрещните баири огньовете спорадично се усилваха и вдигаха чорлави пламъци и при нас все някой почваше да вика „Запалиха!”, но други гласове отговаряха „Лъжовен огън..” и пак почвахме да чакаме кога конкуренцията ще демонстрира сирниците си. Междувременно – всички наблягаха на пиратките и фойерверките.

 

След някое време по-нетърпеливите почнаха да мятат пиратките си в нашата сирница, а сериозното момиченце да им вика да престанат и че ще „палнат хвойните”. Софи Маринова извиваше и кълчеше глас и без труд игнорираше пукотевицата. Някъде над мен чух момичето с ушанката да обяснява, че никога не е „виждала толкова много хора на кънки в кръчмата”, само на една предишна нова година всички се били „занитили до такава степен, че...”. Сигурен съм, че щях да науча и още нови лафове за тотално напиване, ако в този момент едно парче от дъска не ме беше пернало по ръката. След като бяха приключили със столовете, двама мъже трошаха някаква тъмна дървена плоскост под напътствията на сериозното момиченце.

 

По пътеката пристигна група млади мъже и почнаха да се поздравяват с останалите и да викат „как е хуйнята”, „голяма хуйня, ей” и едва когато някой каза „да донесем ли още хуйня”, схванах, че имат предвид хвойната. До мен изникна мъж с шуба и ми каза да седна и да не мърдаме от там, попитах защо с надеждата, че ще палят вече сирницата, но той само поклати глава авторитетно и леко загадъчно каза „седни, седни”. Из навалицата наоколо шетаха още няколко сенки с обемни шуби и постепенно всички насядаха. Не беше време за сирницата, защото на конкурентните баири още не бяха запалили своите. Докато се чудех, някъде на близо изригна каменарски взрив, отекна в ушите ми и усетих да раздвижва косата на темето ми. Цялата група се развика „Да-живе-е-Гу-щер-Ма’ала! Ураа!”  

 

Сирниците на отсрещните баири се запалиха почти едновременно и горяха доста време сред викове и гърмежи. Пламъците им бяха ярки и стройни в нощта, осветяваха кълбата дим. През това време загадъчните мъже на няколко пъти пак ни караха да сядаме и ние удряхме котловината като тъпан с каменарските си взривове. После всички викахме „Да-живе-е-Гу-щер-Ма’ала! Ураа!”

 

Най сетне, един мъж взе главня от огъня и започна да обикаля нашата сирница и да пърли полите й. Скоро тя лумна като крепостна кула от цитаделата на зимния мрак. Вятърът ръфаше пламъците й, гъстият дим изрязваше в тях странни смолни силуети, които изчезваха, точно преди да ги разпознаеш и да довършат заплашителните си жестове. В пращене падаха клони от снагата й и бълваха облаци бронзова пепел в небето. Ечеше „Камъните падат.” Гущер Ма’ала тържествуваше и изсипваше целия си арсенал от фойерверки и пиратки. 

На полянката стана много светло и аз погледнах в краката си, дето се въргаляше цепеницата, която ме беше забърсала в началото на вечерта. Сега видях, че е покрита с гладък слой тъмна боя, по която ми се стори да виждам бели драски. Беше парче от черната дъска на затвореното училище.

*

Когато слизахме по склона, вече беше студено. Зад нас в медни припламвания догаряха остатъците от сирницата и се чуваше гласът на сериозното момиченце, който продължаваше да вика „Да-живе-е-Гу-щер-Ма’ала! Ураа!”
***
 

  

 

Конкурентна сирница


Запалването на нашата 1


Запалването на нашата 2


Нашата Сирница 1


Нашата Сирница 2

Благодаря, че разказа и то по този приобщаващ начин!

ами хората бяха гостоприемни с нас, явно се е отразило и на текста :)