Проправях път през гужвата. Пълни с живот цигани, пъпчиви скинари, благи бабички, изпълзели при първите топли лъчи от пазвите на всички родни планини, непроницаеми за ума китайци, бесни рошави старци, преливащи от достойнство араби, прекалено бързи в ръцете Веберови търговки, слепци, продаващи неразбираеми стоки, крадци при всяка възможност, музиканти за едната почерпка, замечтани просто пияници, бедстващи дребни мошеници, кучета. Намирах се в самото сърце на миришещия до бога на кебапчета, фрашкан до тенекията с цветя, предлагащ всичко откраднато предната седмица, залят от цитруси, изкривен от всякакви кабалистични корени и грудки, накичен като сватбар с първите зелен зелен зеленчуци, отразен в люспите на купища риба, настръхнал и дрънчащ от готови да хапят праисторически сечива, погълнал с известно затруднение от пътя на коприната камари лъщящи анцузи, зачервил бузи от ефирния полъх от наливната ракия, постоянно заплашващ да излезе от бреговете си от стари къщички и артритни улички, но преди и над всичко, всецяло и безвъзвратно посветил сърцето си на култа на не-ве-роятно евтиния и потресаващо разнообразен, но пък тотално ненужен, боклук Женски пазар.

 

От сутринта не ме свърташе и бях настоял да излезем на разходка. Падаше се събота, последният ден на Февруари. Улуците капеха, но зимата все още оседлаваше покривите със сплъстения си сняг. Бяхме дошли на пазара да купим луковици лалета за градината, но сега, докато жизнеността на това меле ме обземаше и съзнанието ми се разтваряше в топлата утроба на тълпата, усещах, че има и друго, което ме води насам.

 

Някой ми беше разказвал проста магия за предсказване на бъдещето. Ако, например, момиче иска да знае нещо за любовта си – как да го познае, къде да го срещне - тя слага чаша вода до главата на леглото си, намисля си въпрос и заспива, а сънищата й съдържат отговор или поне следа. Но понякога самата нощ оставя своето клеймо върху явето. Прозирно като воден знак в тъканта на деня, то не може да бъде видяно, но променя всичко, което се изпречва пред очите ти и по тези изменения можеш да опитваш да отгатнеш формата му. Йероглиф от недоизкласили спомени, следи от неоттекли се сънища, сенки от бъдещето, отгласи от чужди мисли. Стоят цял ден на синора на съзнанието ти и не му дават мира, мърдат, хвърлят сенки, изпръхтяват тихо, долавяш техния силен топъл мирис, докато не изкопаеш от паметта си значението им или не дочакаш тяхното сбъдване.

 

Най-сетне, в една странична алейка, намерихме няколко градинарски сергии. Спряхме се при млади мъж и жена. Мъжът беше валчест, кален и бавен. Жената – къдрава и изобилстваща от характер. Нещо ме накара да захвана по-отдалеко от обичайното и попитах от къде са. Блажено и важно мъжът каза, че „сми от Павликеньи. Там дивидисье проценти от насилениято сми градинари и всичко е градина...” Жената обаче нямаше време за нашите церемониалности:„Лалета, нали?”, усмихна се и без да чака отговор започна енергично да обяснява “не моа ве лъжа, ни знам какъв цвят са лалетата....”Мъжът все опитваше да си върне думата и да продължи някакъв по-бавен и размерен разговор, но тя без затруднение се придържаше към своя по-бърз тръс и разказа как излязъл “идин вятър”, който съборил кофичките и разбъркал луковиците. И така между нейните чудения какъв бил тоз вятър и неговите кротки опити да довърши прекъснатия ритуал, успяхме да разберем, че луковиците всъщност са размесени не само по цвят, но сред тях може да има също и зюмбюли. Най-малкото. Ние казахме, че зюмбюлите са винаги добре дошли, което придаде ентусиазъм на мъжа, и той решително прекъсна темата за странния вятър и без оглед на парещия черен поглед на жена си заяви „нащи зюмбюли са най-хубави!”. Тръгнахме си с цяла кофичка миришещи на пръст и пролет луковици и със засадено в умовете ни нетърпение да видим какво ще се появи от земята напролет.

 

Денят се изтърколи и бях сигурен, че мъжът и жената са продали всичките си омазани в пръст и кисело мляко кофички с непредсказуеми цветя и някак са успели да стигнат едновременно до края на различните си разкази, да потушат един в друг разликите в ритъма си и вече сънуват общ сън - раззеленяващи се непразни градини и безбрежни равнини.

 

Но мен все нещо ме глождеше. За да се откача от неспокойните си мисли, седнах пред телевизора и почнах да блуждая разсеяно из каналите. По някаква кабеларка видях млада полицайка на кон. Беше се склонила към гривата и говореше със сериозно, но зачервено лице. “Яздим от скоро с моята Марияна. Много е вироглава и своенравна, но и моят характер е опасен” И се усмихна. „Тепърва ще видим коя ще командва.” Кобилата погледна изразително в камерата.  После показаха младо циганче. На не повече от 17, с непробуден до край от съня на детството израз. Беше прегърнал главата на коня си и обясни: “На Кушия идвами зъ първ път. Ду сига ни сми участвали. Мисля си: ако спичеля нещо, щи‘й дубрйе. Но и да ни спичеля, няма да ми’й жал – това е първи път!” После побърза да добави  “Но АКО спичеля щи’й МНОГУ дубре!”

 

Едва сега разбрах, че негоден е бил Конският великден - Тодоров ден. Това е първият от големите празници на пролетта, посветен е на конете и се правят кушии, а циганите правят събори, на които сгодяват младите. Тодоров ден се мести според Великден и винаги се пада точно по времето, когато хората (особено циганите) и конете почват да подушват пролетта. Не се знае кой от всички свети Тодоровци е “свети Тудор”, нито на коя религия всъщност принадлежи, но от него зависи какво лято ще дойде.

 

Най-сетне си спомних, че бях сънувал, че яздя. Учех се и все не можех  да разбера как човек се закрепва на гърба на коня. Настоятелно търсех начин да се фиксирам здраво на гърба на това непредсказуемо животно. Но Боби - моята инструкторка - каза: “Няма никакъв начин, просто балансираш с добре изправена стойка или падаш и си чупиш врата. Изправи си гърба!” Човек просто трябва да се остави на тялото си, което да започне да усеща коня. Защото конете усещат тялото ти по-добре от теб: ако се гневиш или боиш, конят го знае първи. Изведнъж в съня си разбрах, че хората са кентаври – няма по-естествена гледна точка от тази от гърба на коня, когато изправиш гръб и забравиш да се боиш. Само тогава хоризонтът ти е по мярка, усещаш как от вятъра косата ти расте по-бързо, сърцето ти влиза в крак с това огромно животно и една кръв пулсира във вените ви, а ноздрите на коня стават твои и когато вдигнеш галоп дробовете ти побират цялото предпролетно Софийско поле, до сами заснежения връх на Витоша. 

 

Почнаха реклами, а аз все си мислех за съня и продължих да мигрирам из каналите. Скоро се натъкнах на репортаж за събор на цигани-калайджии в Старозагорско. Показаха една чудесна млада циганка: имаше гъсти черни и стърчащи от селския сапун коси, малко щръкнали уши, весело-криво носле, черни очи-разбойници, от които едното вижда светлината, а другото - само мрак, и пълна с бели зъби усмивка, по-голяма и от лицето й, и от Стара Загора, и от Тракия. Усмивка, която като своенравно животно се появява, когато сама реши и която не можеш нито да разбереш, нито да обуздаеш, но можеш да носиш със себе си известно време като вода в шепи. 

 

Самата циганка нямаше никакво намерение да обуздава усмивката си. Тя беше в самия безвременен пъп на младостта си и човек можеше да види на лицето й различни женски лица, възрасти и съдби. Попитаха я какъв младоженяк иска. Със сериозното лице на малко, смущаващо разумно момиче, тя каза: “да’й с добро сърце”, после с широкото, подобно на топъл ръчен хляб с малко лукава коричка, лице на майка: “да’й, така, по-добре в кесията”, което я смути и си върна своето младо лице, от което дивата й усмивка веднага отсече (все едно говори със самия свети Тудор, който изпълнява желания) “и да’й красив!”, и очите й заблестяха. После изведнъж се появи подобното на разорана нива лице на стара жена и повтори замислено: “важното’й да’й с добро сърце”. 

 

Изведнъж се сетих нещо. След като бяхме купили луковиците, известно време продължихме да се мотаем из пазара и стигнахме до огромна сергия с циклопически купища долни гащи. Бедната ми фантазия бе колкото поразена и смутена, толкова и очарована от плода на изкуминяващо-внезапното познание за това какво разнообразие от размери, цветове и кройки се крие под скромните външности на майките и бабите, които отминаваме катаден по улиците. Перлата на целия този безмерен разкош бяха едни титанични като Стара планина и необятни като тава с баклава, на цветя, лилави като всички съкровища на небето и земята, кюлоти. На момента разбрах, че това е космогоничното одеяние на самата Велика Майка и докато ювенилно се чудех коя ли земна жена би била достойна да надене тези регалии, чух един силен глас да казва: “еей, човек ако едни хубави гащи не може да си купи, това живот ли е!?”. Тучна, с огромна къносана коса под забрадката, с разлато, усмихнато и греещо лице, самата баба Марта, жената, която зачеваше целия живот на идещото лято, продаваше гащи на гражданията и, без никакво съмнение, с достойнството на черноморска гемия, носеше великолепните кюлоти.

 

Когато заспивах, под клепачите ми като слънчево зайче грееше воден знак от безбожно розовата блуза на старозагорската циганка. Бях спокоен, че няма начин да не’й красив. 

 

29-02-2004

 

целият ти текст мирише на пролет, с нейния очарователен безпорядък, с твоите непредсказуеми цветя, с цялото това вълшебство, което могат да подарят нечии добре опитомени думи

талантът ти е направо неприличен, излиза изпод всяка дума, текстът просто танцува, като жив е, изкуство не, не майстор, ами просто си непринуден, чистота и естественост. това е дарба наистина.

благодаря мн за хубавите думи! :)

наистина е грабващо, завладяващо и талантливо написано :)
браво, човек, продължавай все тъй!

м.

Колко мило може за изглежда Женският пазар, където не посмявам да достигна до мястото с луковиците, защото "крадци при всяка възможност" могат да видят в мене възможност.
Иначе - за теб лично - да сънуваш успехите!!! Възхитителни неща можеш!