Когато в началото на Първата световна прадядо ми тръгвал за фронта, се разбрал с книжаря да дава на дъщерите им му на вересия каквото им трябва за училище, пък той ще оправи сметката като се прибере. И двамата трябва да са били доста наивни хора - книжарят, да отваря кредит на човек, заминаващ за фронта, а прадядо да дава такава свобода на три момичета във фатална епоха и още по-фатална възраст. 
-
Не знам дали са вземали нещо за школото, но разграбвали романите от "Златни зърна" без остатък. Понеже никоя нямала търпение да чака другите да стигнат до края (и да го знаят преди нея, че и да вземат да го издадат!), разпарчетосвали томчетата на коли и така всяка можела да чете книгата почти едновременно. Летата прекарвали в Голямо Конаре. Представям си как са чели по цели дни в могъщите тракийски жеги. А по мръкнало, когато мечтите добиват плът, пресъздавали прочетеното в някакви свои инсценировки пред тумба по-малки селски братовчеди и деца. И редовно ги докарвали до рев, защото били любителки на страшните истории.
-
Прадядо ми все пак се върнал от фронта и като видял огромния куп буквално изядени с кориците романи, едва ли се е зарадвал на жаждата за четене на щерките си. Особено след като самият той първо забогатял, а после се разорил в няколко години. Забогатяването станало чрез инвестиция в сол, която той закупил, понеже се считало, че с наближаването на войната цената й ще се покачва. Така и станало. Не случайно казват за нещо много важно, което сме склонни да вземаме за даденост когато го има, "солта на живота". Продал зепасите изгодно и решил да инвестира печалбата отново. Явно, успехът му в предвиждане влиянието, което войната имала върху пазара на солта, го окуражил за една по-смела инвестиция в международното положение. Купил от новоемитираните от Керенски рубли ("Керенки" ). Какво по-логично за един страстен любител на руската класика от това да заложи на мечтите за благополучна Русия. Накратко, Ленин ми дължи едни пари.
-
После дошли бомбардировките на англо-американците над София, в които заедно с прадядовите етнографски колекции и голямата му библиотека, изгорели и повечето от разтерзаните романи. По същото време, през няколко фронта, най-голямата му щерка, докато се криела с майка ми в метрото от бомбите на Луфтвафе, й разказвала много от започналите от романите истории.
-
Преди, основен враг на библиотеките са били войните. Първата, която ми се губи на мен, се е затрила някъде в Кримското мурабе. А била толкова голяма, че трябвало да я вземат от Атон с кораб. До мен от всичко това в един кой знае как оцелял сандък с вещи на прадядо достигнаха няколко коли от разтерзаните романи. Освен тях, в сандъка имаше от "Керенките", с които като дете много играех. Помня надписа "Россия единая, великая, неделимая" и персонификацията на самата Русия - млада, статна, със серебреновековно изражение на лицето, напомнящо дъщерите на Николай. Имаше също и много правени и оцветени на ръка от прадядо ми снимки на разни жени. Малко по-късно разбрах, че това е безкрайната романтическа кавалкада от приятно закръглени, с подозрително черни очи, но пък с невероятно, мечтателно, розови бузи, негови любовници. 
-
Но поне историите някак си оставали. Като едни истински златни зърна, въпреки войни, туберколози, революции, фалити, фронтове и пожари, много от почерпеното от романите беше оцеляло. На безкайните опашки на лифта "Романски", когато ските едва излизаха от романтичния си период и все още карахме с кандахар-и, а щеките бяха от бамбук, майка ми ми ги преразказваше. И подозирам, че ги оцветяваше все така щедро като бузите на прадядовите метреси. 
-
Има в този сандък и няколко снимки на трите читателки: уж девойки като девойки, а винаги като ги видя се чудя защо вече няма такива лица.
----


Да спасим тази къща




 Подпишете се ТУК