Миризмите на Червената река изпълваха Айя: на мокро, на гнило, на орехова шума... Водата прохлипваше край лодката и тя се разклащаше от поредната малка вълничка. Или не беше малка. Прииска й се да отвори очи, за да види какво става и да не падне от лодката. Усети как губи равновесие, но си наложи да остане със затворени очи и да се успокои. „Очите са играчки”. Припомни си думите на Майстор Колобър. „Понякога ти си играеш с играчките, понякога те с теб. А понякога играчката е капан, в който те хваща друг човек.” Така и не можа да разбере какво значи това. Друг път й беше казал „Виж колко са малки очите– просто две топчета в главата, но я пълнят цялата с това, което показват – и ти забравяш за всичко останало. Ако човек познава очите си и може да борави с тях – той знае какво гледа и сам е господар на мислите си. Ако се оставя на тяхната игра – те определят какво знае той и какво не знае. Други хора могат да си играят с очите на такъв човек – да решават какво вижда и какво да не вижда. Защото те си играят с очите му вместо него.”

 

Майстор Колобър беше фокусник. Или изобретател, или пък артист. Понякога малко лъжец, а защо не и магьосник ... както сам той обичаше да изброява. А тя беше негова чирачка. И за да научи занаята му трябваше първо да се научи да владее очите си. А за да научи това – трябваше да се освободи от властта им и да разбере по колко други начини можеш да усещаш света наоколу. Точно с тази цел, сега Айя стоеше права в една от малките лодки на рибарите-контрабандисти: с протегнати встрани ръце и крака в двата края на пейката. И със затворени очи. Вече веднъж беше паднала във водата, но топлото следобедно слънце почти я беше изсушило. Ветрецът шаваше лениво, близвше ушите й и ровеше косата на тила й, слънцето слизаше все по-ниско и почваше да грее благо в лицето й, от някъде далече се обаждаше ветрушка...

 

„Ушите сссъщо са играчка” каза шепнешком непознат глас зад нея. Съскаше и звучеше все едно говори през тръба или от някакво дълбоко място. Айя седна в лодката, след което се извърна и видя на брега да стои висок човек, с огромно наметало от тежка кожа и дълбока качулка с дълъг провиснал край. Лицето му не се виждаше, всичко в него беше черно и сякаш беше в някаква дълбока сянка.

-         Ти ссси Айа, просъска той. А къде е Колобър?

Айя забеляза, че макар червенеещото слънце все още грееше ярко, човекът не хвърляше сянка и изведнъж й стана студено.

-         Кой сте вие? Попита несигурно.

-         Господин Сссажда, отговори непознатият. Имам договор с Колобър. Къде е?

-         Но тази вечер ние вече сме заети, отговори Айя.

-         Ссс, къде шшще играете?

-         В дома на коконата Стефано, отговори Айя. И допълни с колкото надменност можа да събере - На другия бряг!

Господин Сажда просъска нещо непонятно и се отдалечи. Айа беше готова да се закълне че се погълна в собствената си сянка и след него в лекия ветрец се разнесе черна пепел. Но преди да може да го обмисли видя, че слънцето докосва покривите на къщите и вече трябва да бъде на кея от където щяха да ги вземат слугите на коконата стефано и да ги прекарат на Другия бряг.

 

На Другия бряг живееха само богати търговци, сановници и приближени до Самия Него. Или поне така казваха всички на Отсамния бряг. За простолюдието беше забранено да пресича Червената река и дори да има лодки. Макар че бедняците рискуваха и ловяха нощем риба с малките си нелегални еднодръвки. Въпреки странните същества, за които се разказваше, че пълнели водата след залез и мъглите от Бездънния океан, които се казваха все по-често по реката...

 

Майстор Колобър се суетеше на кея и когато видя Айя заразмахва дългите си ръце и започна да я гълчи така че да го чуят слугите на коконата. Но като видя, че не му обръщат внимание се върна към занятието си. На кея беше привързана стройна тъмна ладия с нос, украсен с позлатена фигура на Заргая, господарката на Червената река, и нежно розови триъгълни платна. Под равнодушния поглед на един стражник, облечен в небесно синьо от високите си ботуши, до пухкавата перушина на шлема си, Колобър товареше оскъдните им притежания на палубата. Златните рамки на кръглите му очила проблясваха, голото му теме беше покрито с пот, ризата му се беше разгърдила и се виждаше, че цялото му тяло е татуирано с гъсти синкави йероглифи. Въпреки че беше висок се прегърбваше повече от необходимото и постоянно се извиняваше на стражника, който не го поглеждаше. Айя се зае да му помага.

 

Въпреки надеждите й – ги настаниха до багажа им в тъмния трюм на ладията и тя не можа да види нищо от пътуването. Червената река е много широка и от Отсам не се виждаше нищо от потъналите в синкава зеленина богатски къщи на Другия бряг. През цялото време Майстор Колобър шепнеше нещо възбудено за това как се говорело, че коконата била много приближена до Самия Него и че дори синът й бил незаконен Негов син. Че момчето било загубило съня си и че се надявали, че Колобър ще може да му го върне поне за малко, а той си знаел работата...Ладията имаше тих мотор и прекоси разстоянието много по-бързо отколкото Айа очакваше. Въпреки това, когато излязоха от нея на малкия пристан вече горяха наситено жълти факли, а огромният парк чезнеше в първите песни на щурците. В прохладния въздух прелетя безшумна едра птица.

...

сладък е този текст :) ще чакам продължението!

за рожденния ми ден е било това. прелестно е.