Постинг
03.07.2010 10:27 -
Revisited
Саламандърът и Le Douanier
Над нас се приземява привечер.
Полека.
И сенките на летните градини
се надигат от това, което казваме,
вълнуват се от премълчаното, шумят,
нахлуват дълги срещу улиците на деня. Но до нощта остава много време още... След циклопичния питон на жегата
се точи ярко съблекло,
което прашният ветрец подмята по паважа
и то блести със люспите на заслепените прозорци
и облите стъкла на мудните коли. Тучна, бавна, пълноводна,
светлината се оттича от Софийското поле
и зрее в липов мед по пръстите на влюбените. Днес ли почва лятото?
*
И ние все така се крием във прибоя на огромните дървета,
където цял ден чакаме да дойде нещо,
да се измъти от нашето небързане за никъде,
(защото времето работи в наша полза и дните стават все по-дълги).
Дума някаква навярно,
Име незаченато.
Очакваме. И тя почти се въплъщава
в интерференцията на луминозни сенки,
привиждам силуета й
сред сплитовете светлина,
които лумват и притихват живи. Но, всъщност, чакаме ли нещо?
Или просто си стоим на дъното на парка,
във вира от облаци високи,
които плуват над главите ни полека? Утре, утре ще разцъфнат маковете!
* Край нас минават
жители на старите квартали,
нагазват в сенките,
поемат в крачка с ритъма на черните стволове
като курдисани преброждат перспективата
и после падат някъде зад хоризонта.
А там пулсира хипнотичен Женският пазар. Надянали са изрази омачкани, неделни, уморени,
и крият се във дребнотемието на надвечерните си мисли
от леопардовите нападения на тишината,
която ги причаква остра във високите треви. Но под баналните обличия личат
остатъци от други същества,
под лупата на жегата
издайнически се подават улики:
чудовищните малък-муковски калеври на старухата
претоварена с торби и разкикерен сутиен
от времето на броненосеца „Потьомкин”;
механическият славей, щампован на ветрилото,
което носи в неестествено протегната си ръка
върлинестата леля със цикламени коси;
очите на инфарктно затлъстелия пенсиониран митничар,
отиващ да научи що е страх в рибарницата... Ежедневните лица са
подпетени и разхлабени от празнотата,
останала след отлива на тътнещия делник.
Зашеметени, гладни, пропълзяват в междувремието
филизи гнили, запъртъци,
неслучили се и неотказали се ембриони.
И ти разказваш как тази нощ,
в пълнолунието глаукомно
между миазмите на зиналото русло
под мостовете на „Сливница”
във унес ще прошестват уродливи същества:
огромна слабоумна женска туша
и гном, стареещ разкривено,
прегърнати, любовно вгледани над върховете на тополите. Жълтъкът на деня се стича бавно по стволовете катранени. *
Раздран от перманентен взрив,
догаря дирижабълът на залеза.
Разплавени парцали се разлитат по небето,
сред сажди пада нощ. Но моите очи не могат да забравят
как под високите потони на короните
просветите в дишането на градината
разпръскват капки слънце по кожата на сянката
- прозрачна, хладна, гладка -
и как във тях се мяркат умалени силуети на листа,
хипертрофирани детайли от клоните,
проблясват паежини ленни,
и как улавят цезурата между квантите на времето,
задържат я и я разтягат,
отварят тишина за думата,
която ту очаквахме,
ту не чакахме изобщо. И все си мисля да не би,
отвъд гъмжилото на сенките летливи,
преплетен във гоблена от лъчи,
конкавни и конвексни
току отвъд регистъра на ретината,
скрит в ритъма на своите забавяния съвършени
и хаоса от деликатни тласъци напред,
да е преминал саламандър.
Саламандър, който всъщност знае как да извървява времената.
* * *
Полека.
И сенките на летните градини
се надигат от това, което казваме,
вълнуват се от премълчаното, шумят,
нахлуват дълги срещу улиците на деня. Но до нощта остава много време още... След циклопичния питон на жегата
се точи ярко съблекло,
което прашният ветрец подмята по паважа
и то блести със люспите на заслепените прозорци
и облите стъкла на мудните коли. Тучна, бавна, пълноводна,
светлината се оттича от Софийското поле
и зрее в липов мед по пръстите на влюбените. Днес ли почва лятото?
*
И ние все така се крием във прибоя на огромните дървета,
където цял ден чакаме да дойде нещо,
да се измъти от нашето небързане за никъде,
(защото времето работи в наша полза и дните стават все по-дълги).
Дума някаква навярно,
Име незаченато.
Очакваме. И тя почти се въплъщава
в интерференцията на луминозни сенки,
привиждам силуета й
сред сплитовете светлина,
които лумват и притихват живи. Но, всъщност, чакаме ли нещо?
Или просто си стоим на дъното на парка,
във вира от облаци високи,
които плуват над главите ни полека? Утре, утре ще разцъфнат маковете!
* Край нас минават
жители на старите квартали,
нагазват в сенките,
поемат в крачка с ритъма на черните стволове
като курдисани преброждат перспективата
и после падат някъде зад хоризонта.
А там пулсира хипнотичен Женският пазар. Надянали са изрази омачкани, неделни, уморени,
и крият се във дребнотемието на надвечерните си мисли
от леопардовите нападения на тишината,
която ги причаква остра във високите треви. Но под баналните обличия личат
остатъци от други същества,
под лупата на жегата
издайнически се подават улики:
чудовищните малък-муковски калеври на старухата
претоварена с торби и разкикерен сутиен
от времето на броненосеца „Потьомкин”;
механическият славей, щампован на ветрилото,
което носи в неестествено протегната си ръка
върлинестата леля със цикламени коси;
очите на инфарктно затлъстелия пенсиониран митничар,
отиващ да научи що е страх в рибарницата... Ежедневните лица са
подпетени и разхлабени от празнотата,
останала след отлива на тътнещия делник.
Зашеметени, гладни, пропълзяват в междувремието
филизи гнили, запъртъци,
неслучили се и неотказали се ембриони.
И ти разказваш как тази нощ,
в пълнолунието глаукомно
между миазмите на зиналото русло
под мостовете на „Сливница”
във унес ще прошестват уродливи същества:
огромна слабоумна женска туша
и гном, стареещ разкривено,
прегърнати, любовно вгледани над върховете на тополите. Жълтъкът на деня се стича бавно по стволовете катранени. *
Раздран от перманентен взрив,
догаря дирижабълът на залеза.
Разплавени парцали се разлитат по небето,
сред сажди пада нощ. Но моите очи не могат да забравят
как под високите потони на короните
просветите в дишането на градината
разпръскват капки слънце по кожата на сянката
- прозрачна, хладна, гладка -
и как във тях се мяркат умалени силуети на листа,
хипертрофирани детайли от клоните,
проблясват паежини ленни,
и как улавят цезурата между квантите на времето,
задържат я и я разтягат,
отварят тишина за думата,
която ту очаквахме,
ту не чакахме изобщо. И все си мисля да не би,
отвъд гъмжилото на сенките летливи,
преплетен във гоблена от лъчи,
конкавни и конвексни
току отвъд регистъра на ретината,
скрит в ритъма на своите забавяния съвършени
и хаоса от деликатни тласъци напред,
да е преминал саламандър.
Саламандър, който всъщност знае как да извървява времената.
* * *
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 814
Блогрол
1. Phoenix
2. Мастер и Маргарита
3. Булгаков
4. sky and telescope
5. Barnard's Star
6. the battle of maldon - a site
7. the battle of maldon - a hypertext edition
8. the battle of maldon - a translation
9. Stanford Encyclopedia of Philosophy
10. уеб камери от България
11. ARTCHIVE
12. видрица
13. Magna Charta Liberatum
14. Real Clear Politics
15. Cassini Imaging
16. Hubble
17. TED
18. Stanley Fish
19. bookforum
20. pitchfork
21. hamilton project
22. прогнози за времето
2. Мастер и Маргарита
3. Булгаков
4. sky and telescope
5. Barnard's Star
6. the battle of maldon - a site
7. the battle of maldon - a hypertext edition
8. the battle of maldon - a translation
9. Stanford Encyclopedia of Philosophy
10. уеб камери от България
11. ARTCHIVE
12. видрица
13. Magna Charta Liberatum
14. Real Clear Politics
15. Cassini Imaging
16. Hubble
17. TED
18. Stanley Fish
19. bookforum
20. pitchfork
21. hamilton project
22. прогнози за времето
