Нощта простираше вече парцали здрач по плещестите клони на редиците акации край Канала. В нозете им изтичаше Перловската река на още един ден. По-рано следобеда, градът беше превзет от чорлав и гърлено ръмжащ петминутен порой, чиито облаци от няколко дни катунарстваха из Софийското поле и ни обсаждаха. Гледах ги ту над Плана, ту някъде в полите на Стара, събираха се на мургави тумби и вдигаха пушилки, правеха разбойнишки набези над виличките, спящи зимен сън по баирите и мътещи националното богатство от зимнина, а после бързо се пръсваха и заемаха различни картинни и невинни пози на припек. На местопрестъплението след днешния им набег над София, пръснати по земята, останаха изпочупените джамци на локвите, както и една дъга, небрежно метната на склоновете на Стара планина като забравен шал, преливащ във всички любими на циганската душа цветове.

Софиянци, които успяват да са недоволни от всички атмосферни условия през всички сезони, защото всяко време носи коварни рискове от настинки за народното здраве и неибезроими заплахи за селското стопанство, този път не мрънкаха много, понеже дъждът почти отми Февруари. Е, “Винаги може по-добре” ми каза продавачката на книги на Славейков, която всеки път има под невъзможната си шапка различен отговор на въпроса “Как сте”. Отговорите й съдържат в себе си цяла книга, но тя все не се намира между кориците на това, което ми продава. 

След дъжда, слънцето седна на тенекиеното капанче на последната спирка на Десетката край Западния парк и в свежия въздух, пълен с обещания, от които ти се завива свят, спокойно си изпи бирата с ватманите, жителите от "Факултето" и няколко лениви квартални кучета. Заседя се необичайно много и дълго разглежда града и Витоша през стъклото на кафявата си бутилка, от което се получи един трамвайно жълт залез. Накрая обаче пивото си каза думата и с несигурна стъпка слънцето се скри в неизвестна посока между стволовете на мрачно мълчащата гора. 

Небето още беше ярко с излежаващите се из него облаци, но в теснините между къщята вече се беше утаил сумрак. Гражданията, накичени с найлонови торбички, газеха в него като чапли из блато и бързаха да се приберат при телевизорите си, но ми се стори, че ултрамариновите отблясъци, които се мярваха в очите им, все пак бяха не предвкусване на екраните им, а идеха от една пролетна локва, която дъждът беше оставил в мислите им.

2005 г.