„Никога не губете кураж. Никога не издребнявайте”

Ричард Никсън при сбогуването с и с Белия дом

9 август. 1974

 

Броени дни преди изборния ден в САЩ всякакви прогнози за това, кой ще бъде новото лице на Америка и ще определи нейния курс във време на две войни и финансова криза, са просто хазарт. Макар Обама да привлича все по-големи тълпи и кампанията му да събра рекордни суми, които надвишат бюджета на Маккейн в пъти и му позволиха да залее публичното пространство с реклама, въпреки пристрастието към него на повечето национални медии и вълната от известни консерватори, които обявяват подкрепата си за него, независимо от икономическата криза и нарастващото разочарование от Пейлин, историята показва, че изненади и обрати са възможни до последно. Обама има преднина в социологическите рейтинги, но тя надвишава с малко статистическата грешка, и динамиката й не показва особена трайност. Той има изгледи да спечели щати, считани за републикански крепости, но въпреки огромните усилия, резултът няма да е сигурен до поседно и борбата е за всеки процент и всяка избирателна секция. Макар да е много вероятно Обама да спечели мнозинство от реалните гласове, заради особеностите на американската избирателна система, след преразпределението в електорални представители от различните щати, това може да доведе както до лавинообразна победа така и до загуба на косъм. 

 

Императрица Пейлин или Либерално супермнозинство

 

Въпреки кризата, тези кампания продължава да бъде в коловоза на типичните политически противостояния от последните 40 години. Според мнозина, днес се решава съдбата на наследството на Никсън: „имперската роля” на президента, консервативните ценности и идеологията на икономическата политика. В тази оптика от едната страна са бейбибумърите, които търсят завръщане към либералните идеали от 60те, а от другата консервативното мнозинство, което Никсън сплотява за първи път през 1969г. И наистина, повечето неоконсервативни идеолози в администрацията на Буш са започнали политическата си кариера в епохата Никсън (Чейни, Ръмсфелд, Уулфовиц, Адингтън), а САЩ остават дясно-центристки ориентирано общество по своите ценности и рефлекси.

 

Следващият президент на САЩ ще назначи поне двама нови съдии във Върховния съд на САЩ - на мястото на Джон Пол Стивънс (88 г.) и Рут Гинзбърг (75 г.). Ако Маккейн получи шанс да изпълни обещанието си да назначи „съдии като Самюел Алито и Антонин Скалия”, това ще доведе за първи път от десетилетия до трайно консервативно мнозинство в съда и фундаментална промяна в конституционното устройство на федерацията. Роналд Дуоркин прогнозира, че ще бъдат атакувани правото на аборт, закрепено с решението по Roe v. Wade (1973) и гаранциите за достъп на малцинствата до работа и образование (affirmative action), ще нарасне ролята на религията в обществения живот, ще бъдат ограничени гражданските права, ще се разшири прилагането на смъртно наказание и тнт. Най-плашеща, според него, обаче е перспективата за окончателно предефиниране на баланса между президентската и законодателната власт в полза на т.нар. теория на „Унитарната изпълнителна власт”, според която президентът не може да бъде ограничаван в действията си от конгреса, като включително има право еднолично да обявява война. Тя възниква в реакция на мерките, които конгресът приема след „Уотъргейт” за ограничаване на „имперското президентство” на Никсън и е в сърцевината на идеологията на Чейни (заедно с неговите юристи Дейвид Адингтън и Джон Уоо), която доведе до екцесиите в Абу Гариб и Гунтанамо и драматичното ограничаване на гражданските права в САЩ. Предвид възрастта на Макейн, шансовете тези полу-диктаторски президентски правомощия, но вече циментирани от санкцията на Върховния съд, да бъдат упражнявани всъщност от Сара Пейлин не са никак малки – независимо дали в този или в следващия мандат.

 

На свой ред, републиканските избиратели се боят, че ако бъде избран Обама, за първи път от десетилетия, ще има едновременно президент демократ и мнозинство на Демократическата партия в двете камари на конгреса – нещо, което „Уолстрийт джърнъл” нарече „либерално супер мнозинство” и заплаши с „нов Ню диъл”. В духа на дълбоко вкоренената култура на „баланси и противотежести”, американският избирател рядко поверява и законодателната, и изпълнителната власт в ръцете на една и съща партия и републиканският лагер опита да засили тази естествена предпазливост с негативна кампания, обрисуваща Обама като крайно ляв радикал (връзките му със семейство бивши терористи, начинът му на гласуване като сенатор и тнт). Но, въпреки възгласите „комунист” и „терорист” по митингите на Маккейн, този ход не донесе очакваните резултати. Изглежда, финансовата криза сигнализира, че настъпва епоха за завой наляво. Въпросът е какъв точно

 

„Икономиката, глупако!”

 

По общо съгласие, Обама натрупа настоящата си преднина в рейтингите заради финансовия крах на Уолстрийт. Това е логично – влошаването на икономическите показатели винаги удря кандидата на предишното управление, а в течение на цялата кампания социолозите регистрираха повече доверие в Обама в областта на икономиката. Но има и друг важин елемент. Предпочитанията в полза на Макейн в ролята главнокомандващ винаги бяха най-голямата слабост на Обама, а кризата е време за силно лидерство, внушаващо увереност. И изглежда, че всъщност точно на тази територия Обама успя да реализира обрат в рейтинга си, който след появяването на Пейлин беше забележимо влошен.

 

Докато в седмицата след разразяването на кризата на Уолстрийт Макейн всеки ден сменяше оценката си за състоянието на икономиката, драматично „спря” кампанията си и се върна във Вашингтон, за да „покаже водачество”, но се оказа, че там ще се разберат и без него, а кампанията му си върви, Обама запази сдържаното спокойствие и баланс, които все повече се превръщат в основна характеристика на политическото му присъствие. Той последователно оценяваше тежестта на ситуацията, но внушаваше сдържан оптимизъм, не направи резки движения и в сравнение с него военният ветеран Маккейн започна да изглежда като паникьосан и дезориентиран човек, който се мята по политическата сцена. Това впечатление се засили от трите президентски дебата, на които агресивността на Маккейн беше възприета като озлобление и нервност, а пасивният и въздържан стил на Обама му спечели точки, въпреки, че той не нанесе никакви риторически победи срещу опонента си. В тази светлина, отказът му да атакува Пейлин (или изобщо да я споменава) и много сдържаният му отговор на личните атаки от кампанията на Маккейн се оказаха печеливша дългосрочна стратегия. От самото начало на изборния сезон Обама заяви, че, подобно на Клинтън, който беше закачил на стената в кабинета си напомнянето „Its the Economy, dummy!”, ще постави в центъра на кампанията си икономическите въпроси. За разлика от Маккейн, който неуморно развяваше доказателствата за своите лидерски качества, Обама съумя, по ненатрапчив, но много ефикасен, начин да изгради на фона на финансовите турболенции представата за себе си като, човек с изключително балансиран характер. Изведнъж, известната му дистанцираност и интелектуалност намериха контекст, в който да се превърнат от слабост в качества.

 

Антиглобалисти от вси страни, съединявайте се или краят на Pax Amerikana

 

След поредицата от крахове на довчерашни финансови империи и драматични борсови сътресения, мнозина побързаха, често със зле прикрито злорадство, да обявят края на пазарния капитализъм и американската хегемония: колосът наистина се оказа на глинени крака и те се рушат пред очите ни! Китайският „модел” получи нова порция овации, а руските вестници триумфираха, че „Америка има нужда от нашия резерв”. Макар ударът на кризата по САЩ наистина да е сериозен, не бива да се забравя, че докато финансовата инжекция на Уолстрийт от астрономическите 700 трилиона долара всъщност представлява едва близо 5% от БВП на страната (и надвишава съществено целия финансов резерв на Путин), то аналогичните мерки в Англия възлизат на близо 30% от БВП. Руските и азиатските борси пострадаха всъщност много повече от Нюйоркската. Ролята на Америка (от Никсън насам), за „китайското чудо” е огромна – нейните пазари, инвестиции и най-важното – ноу хау и образователни институции...

 

Кризата изглежда неизбежно ще доведе до някакви корекции в днешната икономическа ортодоксия за максимално дерегулиран пазар и малка държава. Политици и икономисти се обърнаха към опита от епохата „Ню Диъл”  - засилване на регулацията, държавна намеса в икономиката и инвестиции с пари от бюджета. Докато Маккейн в началото пропусна възможността да се обяви ясно срещу тези тенденции, с което да сплоти привържениците на републиканската партия, Обама допълнително подчерта акцентите от икономическата си програма, които са сходни с политиката на Рузвелт.

 

Все пак, още е твърде рано да се предвиди доколко ще има завой „наляво” и в какво точно ще се изразява той. В последните седмици, макар и с известно закъснение, Маккейн изостави личните нападки и започна да атакува Обама, за това, че програмата му ще увеличи данъчното бреме. Тези атаки изглежда имат повече успех и това е ясна индикация, че в Америка все още не се е формирал анти-пазарен консенсус. Нещо повече, прибързано е да се правят заключения за евентуалната икономическа политика и на самия Обама. Макар да се обявява в полза  на „големи” програми, финансирани от данъци или рефлектиращи върху фискалното бреме (медицинското осигуряване), неговите акценти са внимателно подбрани и всъщност не предизвикват конкретни възражения от дясно – Обама призовава да се инвестира в инфраструктура, в научни изследвания, особено в областта на алтернативните горива и в образование. Ако в САЩ има консенсус, той е, че запазването на ролята на Америка минава през запазването на положението й на лидер в образованието и технологиите и в следващата голяма икономическа революция - новите енергийни технологии(по думите на Томас Фрийдман). Докато икономическата програма на Обама е умишлено неопределена (той демонстрира завидна политическа извратливост и засега избирателите изглежда приемат това) и трудно може да се съди за нейната конкретика, неговата професионална биография и икономически екип могат да дадат доста храна за размисъл. Обама, който държи на имиджа на лидер, който умее да се заобиколи с най-добрите специалисти и да извлече максимума от тях, е привлякъл в своя икономически екип представители на две групи: администрацията на Клинтън и Чикагския университет. Клинтън остави ярък спомен с про пазарната си политика, която дори беше наречена „трети път”, заради вкуса към синтез от леви и десни подходи, комбиниран с нови технологии и информирани от последни социологически и икономически познания. Чикагският университет е известен като алма матер на пазарната ортодоксия – там преподаваше иконата на неолиберализма Милтън Фридмън, и заради образованието получено там, младите икономически съветници на Пиночет станаха известни като „чикаго бойс”. Ако Обама стане президент, на стената в овалният кабинет отново ще виси "Икономикта, глупко" и в него ще седне едно, поне до някъде, „чикагско момче”: той преподава конституционно право именно в Чикагския университет и анализаторите гадаят каква е точната степен, в която това се е отразило на възгледите му. така или иначе, за момента изглежда, че който и да спечели изборите, социализмът в Америка се отлага.

 

Президент Каракала

 

Колкото и да е рано да се правят изводи на къде ще поеме икономиката е сигурно, че тази криза ще даде огромен тласък на промените на света, в който живеем. Все по-ясна става степента на мрежова взаимообвързаност и зависимост на всички страни, независимо от размер и местоположение. Съзнанието, че всички сме в една лодка все повече ще определя политическото поведение и на избиратели, и на лидери. Колкото до ролята на Америка в този свят: до сега най-големият митинг на Обама се състоя в Берлин. Изглежда, че ако Обама стане президент, това ще даде шанс на Америка да възстанови много от  загубения си престиж. Подкрепата на Колин Пауъл беше обоснована точно с тази необходимост. Бившият външен министър на Буш призова за повече смел диалог - подобно на инициативите на Никсън в Китай и СССР.

 

Но докато американските избиратели все още изглежда се колебаят, светът отдавна е избрал кого иска да види в Белия дом. И в този избор араби и европейци, китайци и африканци са заедно. Самият факт, че тази кандидатура привлече такова внимание, казва нещо много важно за ролята на Америка: изборът на американски президент днес е по-важен от всеки друг електорален процес. Светът може да няма право на глас в него, но има свой кандидат. Всичко това казва много за истинската същност на антиамериканските настроения: не толкова враждебност към една чужда страна, но и разочарование от един проект, към който много хора се чувстват съпричастни, макар и да не могат да участват в него адекватно. И това вероятно е ключовата характеристика на епохата, в която навлизаме: за добро или за лошо, тя няма да бъде лишена от Американско лидерство. Но за да бъде това лидерство успешно, то ще трябва да гарантира някаква форма на съучастие и съпричастност за всички заинтересовани. Така както през 212 г. римският император Каракала обявява всички жители на Римската империя за равноправни граждани и това е преломна стъпка към интеграцията на късноантичния свят, изглежда, и на нас ни предстои да видим дали и как днес новите лидери на Америка ще я отворят към света, за да остане тя водеща сила. Било то президент Обама или императрица Пейлин.   

 
______________________________________________________
* под печат в сп. "Обектив"

задълбочен анализ, и добре отдръпнат. Това, което, е успокояващо, е, че Обама ще спечели, Америка ще е на върха дълги столетия, и ние всички ние ще сме бенефициенти от това.

:)

NY Times пусна тежката артилерия; вижте http://www.nytimes.com/2008/10/24/opinion/24fri1.html?em

а преди това и Вашингтон пост - http://www.washingtonpost.com/wp-dyn/content/article/2008/10/16/AR2008101603436_pf.html. Но това не е особена изненада - особено след подкрепата от множество "консерватори", например и най-ярко от Колин Пауъл: http://www.msnbc.msn.com/id/22425001/vp/27265729#27265729 (много си струва да се изгледа)